top of page

Легенда за едно балканско село


Листата на стария дъб тихо разнасяли своята песен. Било в зноя на лето хилядаосемстотин и някое. Село Бърдене се гушело между северните склонове на Стара планина и бреговете на рекла Топля. Било вършитба. Сливовите дръвчета натежали от плод, аха да се скършат. Люлеели се буйните класове на нивите, а по гъстите пасища край реката кротко блеели овцете.

Богато село било Бърдене. През него минавал големия търговски път от Варна и Търново, през София и Ниш, та чак до Дубровник. От двете страни на главната улица били наредени ханове и дюкяни с всякакви стоки от близо и далеч.


Плодородна била тая земя и всякакъв добитък имало. На есен бърденци подкарвали стада с овце, кози и искърски говеда към Цариград и се там им ги изплащали в чисто злато. Селяните редовно плащали своите даждия [1] към турския султан в злато и добитък. Бърденки се гиздели със златни нанизи. След Димитровден, като приключат с работата по полето вдигали големи веселби с пребогати трапези.

Райчо тъкмо се бил скрил зад Балкана, а под стария дъб Арма и Съю си гукали сладко, сладко. Те не знаели, че това ще е една от последните им вечери в селото.


В Бърдене не само се говорело на български и религията се била запазила, но и имало изобилие от всичко. Живеели си царски по тези земи, а това подразнило турците. Хасан- бей, заедно с двама свои съратници Мустафа и Ахмед скроили пъклен план – да убият кадъната Хатидже, да я скрият в яхърите на една от къщите в селото и да обвинят селяните в убийството. Така след като султана наложил глоба, която бърденци не могат да платят, тримата съзаклятници щели да откупят греха на селото и да станат господари на най- хубавите имоти в района.


Така и станало. Планът на съзаклятниците сработил и съдбата на хубавото Бърдене се решила набързо. Макар че бърденци бързо разгдали какво им кроят, те усещали, надвиснали тъмни облаци над селото. Каймаканина [2] наложил глоба от 200 000 гроша, ако не платят с грошове, селяните трябвало да платят с имотите и добитъка си. Събрали се бърденци да решат, какво да правят с тежката присъда. Някой предложил да избягат зад Балкана, към Тракия, едни искали да останат и да пазят домовете си, други заровили бакърените си съдове и злато в дворовете. През това време турците подпалили селото, огнените езици заиграли своята ръченица към небето. Хората се втрунали да бягат, натоварили конете и подкарали добитъка да търсят спасение. Съю и Арма тръгнали с тях. На четвъртия ден стигнали склоновете на Средна гора, в една местност, която много приличала на Бърдене. Първенците бързо решили да останат там. Първо съградили кошари за добитъка, сетне колиби за себе си. Така се родило село Старо-ново село.


Минали се много години, Съю се спомина. Всеки път, когато пътник минеше през селото баба Арма го питала откъде иде, с надежда, че някой ще донесе вест от стария дъб. Един ден видяла в далечината трима пътници, спряла ги пак в онова очакване да чуе нещо за бащината си земя. Те рекли, че идват от село Желязовене, далеч зад Балкана. С трепет тя попитала - дали няма някое място там да му казват Бърдене. „Има едни ливади с туй име, бабо.“ – рекли пътниците. Сърцето на Арма подскочило. Тя така се зарадвала, нагостила ги богато и им разказала за мъчната участ на нейното село.


Тази легенда се носи от уста на уста през годините, това разказват и възрастните хора от село Голяма Желязна, приседнали на сянка под вековния дъб. Базирана е и на антропогеографско изучаване на Тр. Стоянов „Под сенките на вековния дъб“ от 1937 г. Мястото, на което е било село Бърдене сега носи името „Черковището“ и е цяло ниви и ливади.


[1] да̀ждия, ср. Остар. Данък. [2] Наместник на везира

bottom of page